Слънце & Oкеан

Слънцето минава през мен и изгаря сянката ми

не съществувам когато крача по горещия пясък

не съм когато океанът е

до мен

От мен

остава само горещ слънчев лъч

окъпан в солена вода

зашото за вълните не съм по-различна от слънцето

а за него не съм нищо повече от частица от безкрайната вода

Слънце

гмурни се, поплyвай в мен,охлади се

Oкеан

дай ми да изгрявам и залязвам всеки земен ден в недрата ти

Потно-полепнали, тежки са пясъчните сънища

Déjà vu

Септември размотава кълбата си

и сочи към нищото,

септември е ежегодното déjà vu

този път насред отрупани с грозде лози.

Епичното чакане на гроздето да узрee,

завито в сънища,

които не различавам от действителността,

а навярно и се случват вместо нея.

Времето спряло.

Аз бера лятото, зрeeщо в зърната грозде,

докато не падне тежко и се разпилее в кошницата.

Голямото очакване,

времето спира в предстоене.

В миналото ли съм или в бъдещето,

когато самата аз предстоя?

Когато настоящето е само част

от септемврийското повтаряне

на край на лятото

начало на есента

и сезон на déjà vu -тата.

Говорене, говорене, говорене.

Движа се в стаи, които съм наричала дом,

гори, в които съм скитала,

пътеки, които краката ми до болка познават,

заключени между тия хълмове, залеза, реката,

заключени в повтарящото се,

блъскащи се в стените на септември

и невъзможността да преборим времето,

спряло.

Закъде да бягаме?

Закога?

Завинаги

да подхлъзнем и този момент

и това настояще,

да го изиграем по най-добрия начин,

защото единствената посока на всяко лутане и всяко завръщане

е отвъд границите на това отдавна започнало пътешествие,

а сменящите се и повтарящи картини

от държави,градове и домове са всичко друго,

но не и аз.

Новата Ера

В преследване на новото

в новата ера

попаднахме на древни календари

и вечни търсения,

за да разберем,

че новото никога не е било

и няма да го бъде,

защото вече е.

Е

и е толкова ново,

колкото всяка една нова секунда живот,

всяка нова глътка въздух,

всеки изминаващ ден.

Новата ера

е вече стара новина

от миналата година

и като такава сякаш не се е случила,

защото вече не предстои.

Новата ера ни изненада

единствено с вечното си присъствие

и с невъзможността да й видим края.

Нито началото.

Барселонски разказ

Добре-

дошла съм и дотук

две неща, които трябваше да взема от България преди да тръгна –

китара и непоколебимост

Раждането на желанието ми за молитва

Знанието за незнанието,

отърсване от очаквания

Хората са толкова всякакви...

Свободата да преживея всичко, всякакво

Мислите ми увисват във въздуха с моята станция на метрото

Първи дни, първи търсения

на дом, работа, карта на града

къде съм

заобиколена

от папагалите на Барселона, зелени в зелените поляни,

лодки, патета, палми,

мозайки, музей,

28C, тръгвам боса

В ушите ми още отеква българска музика

еветуални раговори за боза

среща с другите българи

мнoгoбройно малцинство

не-принадлежност, ненужност

Гълъб пада в жежка изнемога

и се рамазва на паважа пред мен

Птиците падат

Аз отлетях

често скитам сама по безкрайните нощни улици,

дишащи със забързан ритъм,

пулсът на жив организъм

Губя се в илюзиите за реалност,

в лабиринтите град

Следващият ден пък ме гледа усмихнат

и градът диша по дневному спокоен във врата ми

със своите цветове,

със своето изкуство,

своят живот, напълно самостоятелен,

своята магия на намиране -

намирам приятели дрехи мебели

смях страх сила

изненади желани-недожелани

xраната ми е намерна преди да стигне до кофите

бирите,  дрехите - и те намерени

(купувам си няколко черни - не за погребение, за работа)

намирам  паднали гълъби

хлебарки плъхове кутията на Пандора

Попий Барселона изцяло,

запознай се с нея светла, виж я тъмна ,

потопи се в нея,

живей я между оранжевите стени на таванчетата й,

откривай я в съкровищата на улицата,

губи се в лабиринтите й,

и давай, давай, давай,

докато не остане нищо от теб

и се влюбвай във всичко,

във всеки миг,

защото това е, което Барселона иска от теб,

да си влюбен, да си вечно изгубен, да си нейн...

часовете, дните някъде са се разпиляли,

а сетивата са настроени на пълно възприятие

Живея не в Барселона, а с Барселона,

една другарка, която ми помага,

сестра, която ме ядосва,

която ме усмихва, или разтреперва,

гледа ме с очите на мнoгoбройни любовници,

крещи с гласа на лудия дядо от втория етаж "Nena!Nena!" ("Момиче! Момиче!"),

буди ме с нестихващите си аларми,

киселее ми в устата,

провокира ме с мъжките крака в токчета от отсрещиния прозорец,

шуми с монотонността на телевизор след края на програмата,

лудост, лудост, лудост,

доато ушите ми не полудеят,

докато аз не изкрещя

Крещя

дълбоки страствания в собствен сос

И всеки ден, навсякъде, по всяко време Музика

Саундтрак на лудостта

Песента на Барселона

Mузика назаем

Любовта е в музиката и музиката е любов

Музиката на Барселона.

Поредният град, в който се пеят същите песни

или просто от недоспали гласове излизат  познати мелодии

и ни усмихват

Барселона - най-щастливият град в Европа казват,

град с усмивка, която ходи по хората,

една хубава усмивка, с тая хубост, която заразява,

усмивка блага, игрива, присмехуна или истерична,

усмивка на млада красива жена, на 24

Магията на Барселона е в общуването

общуване с хора

с различни езици

с усмивка или в гняв

с музика с плач с радост с недоволство

сама със себе си

Oбщуването като форма на лудост,

като начин на живот,

като част от града

някъде в центъра

Улиците са целите мокри

Пак не заваля

жега тежка жега жежка

А когато завали ще си тръгна

Време е

Tрудно ще е да те оставя, моя Барселона,

да се раздаваш богато на тълпите,

да се променяш всеки ден,

да си сменяш настрението и уcмивката,

без да се променям аз

Вишвам хладния септемврийски въздух с цяло тялo,

дишам аз,

диша и Барселона

отдъхване

укротяване на пулса

изхвърляне на всяко притежание

ден после-ден

c Барселона

засега

Представление

Зад костюми и маски

скрихме

кои сме

Остава ни

само

да си представяме 

Живот

Един ден

Животът ми каза

Остави ме да бъда

Остави се да бъдеш

И станахме приятели

И станахме

И сме

Едно

Сега знам

че съм

че съм Животът

Зна че ние

Настъпвам моменти от миналото си

и с нескрит компромис признавам пред себе си,

че все още съм в лапите на същата идентичност,

същото тяло - с година две поовехтяло,

същия произход и биография в процес на изграждане,

същите реакции, често и същото поведение,

инстинкти, същото...

Кое ли му е същото да знаеш,

че всичко, което си знаел, не значи нищо,

че всичко, което си бил, няма значение,

да знаеш, че не значиш, и че не значи нищо да знаеш,

да знаеш, че нищо не знаеш,

и всичко да е без значение и това да е новото му значение.

Същото?

Същата?

Същината замества значението и сега съм истинска, същинска

и не търся идентичност,

благодаря за биографията,

благодаря за тялото и вярвам,

че един ден и те ще послужат

със своето собствено пред-на-значение. 

Улицата

Портиерката на града,

стражар на улиците,

ограбена от истинност, изстискана от дух,

на пост.

Лица, лица, лица,

тълпи,

хора,

тълпи,

животи,

тълпи,

погледи,

тъпи погледи,

недосмислено и неистинско общуване,

тънещо в светкавична забрава.

И днешия ден е забравен. Не съществува.

И предния не беше, а всеки следващ знаех,

че ще съм тук на стъмване

и ще сливам мислите си с тези на тълпата,

погледите си - с тези на минаващите

и тялото си - с улицата. 

тук и сега

Минават месеци красота

години настояще

минава един биологичен живот

от моменти във вечността

от дихания

срещи

 от влюбения вглеждания

в себе си

Колко вечност има тук и сега

Птиците в главата ми (тема по темата)

Едно плахо кръгло око се върти,

оглежда,

изучава мислите ми отрътре

и невярващо-недоверчиво

заравя човка в перушината си.

Едно плахо кръгло око,

око на птица,

кацнала в клоните зад очните ми ябълки,

където пеят цели ята.

Птиците в главата ми –

чувам песните им често,

всъщност всякога, когато се усмихна.

Не винаги пеят сутрин рано,

не винаги и само на пролет.

Прелестни, прелетни номади,

като мислите ми,

които не свиват гнездо,

защото не знаят какво е дом,

а сега са разтворили криле и пеят,

защото отлитат на юг или на запад по далечни континенти.

Птиците в главата ми,

прелестни, необятни, необясними,

са самата мъдрост

и знаят най-добре накъде летя.

Затова се пее в песните им, когато се усмихна. 

Къде спи поезията

С поезията се забравихме,

не съм я чела, не съм я търсила,

не е звучала в мене,

не сме се заговаряли,

музиката е била без текст;

не съм я писала

и тя не е писала за мене

различности и реалности.

Къде спи поезията,

когато затворим вратите си за нея,

къде съществува,

когато не я търсим и не се нуждаем,

когато от самосебе си само се нуждаем.

Тогава, когато поезията спи.

Когато вдъхновението не напуска дълбоките кладенци на съзнанието.

Къде спим ние, за да изгубим сред сънищата си думите?

По улиците ли спим,

поезията ли ни е бездомна,

минават цели вечности без да я приютим 

Хляб

Виждам как

Суров и неоформен

Се овалва в брашно

Разточва се и се разстила по плоскостите на времето

Замесен от лепкави пръсти

И невинен

Хлябът на днешния ден

За да го погълнат пещите на глада

И да го повият горещ след лудите пламъци

В белите пелени на масата

Спомен за вкуса на топъл хляб

Един вкус на чиста любов

Отчупих си коматче от днес

И го запазих за утре

Агонията на белия лист

И колко пустота има в тоя бял лист

Очакващ да бъде изписан

Погубен

Разгърнат и безпомощен

Колко очакване има в тая пустош

Колко минути, часове и месеци

Колко безметежност и въздушност

Колко напрежение

Виждам го гърчи се

Разтваря се пред мене все тъй неподвижен

и опипва края на нишката на очакването

за да се превърне в послание

Обрив

Обринал ми се е гръбнака

По кожата отвън

И пътеката от сърбеж и болка

Не води към врата ми

Завива малко преди

И засилва към безкрая зад мен

Небето се обрива със звезди

И натежава

* * *

По гръбнака ми пълзят цивилизации

Усещам го тежък

Прегърбила съм ме

Уж млада

А на плещите ми свят

Малко ли е да износваш

Погледите по улицата

Страха на децата вечер

Празничните суети без време

Неспособността да се усмихваш

Безмълвието на хилядите

Тези тежат тонове

Тонове неизказани думи

И ми обриват гръбнака

Отвън

Уж млада

И го нося

Свят ли, не стига до врата ми

Двадесет и някой век

Машиналните скитания

В търсене на отворени книги

По тесните лавици на точните науки

Втъкани умело в личната му логика

Робот

По команда на себе си

Машина за четене и живеене

Скита машинално

И по няколко пъти дневно

В браздите на лавиците

Дишащи с празните си редове като бели дробове

Бели в снежните дворове

С ръждясали пружини

И механизми от конструктора на миналото

Робот

От новото време

Двадесет и някой век

В който не признава, че се е изгубил

И търси напрегнато в книгите

Отговорите на лутането си

Наднича под камъни и дърве

В белите двори на старите села

В къщи с претрупани лавици с книги

Наситени със знание за дома

И съвети как да го намериш

Ако си робот

Пролет

В стихията на ненавременната пролет

Се отрониха закъснелите изсъхнали листа

На отминали сезони

И въздишките се намериха под мостовете

След дълго скитане по неизговорени думи

И се сляха с водите

На световния океан

За да доплуват до по-гостоприемни земи

Обрекоха на пътуване пролетните ветрове

Всички връщания, спомняния и загуби на памета

До вчера не знаех що е утре

Но днес носи ухания

на разцъфнали дървета

Плодовити от очакването

на гладни очи

И въздишките

напомнят за всички мостове

Послание за нощ

Не убивай нощта

Запази я за себе си

Както правиш с хубавите спомени

Не я убивай

Ще те преследва

И винаги ще преследва деня

И кристалния залез

Когато слънцето се изплъзва от небето за да влезе в теб

Не я убивай

Огрей я със себе си

И се запази в хубавия й спомен