Хляб

Виждам как

Суров и неоформен

Се овалва в брашно

Разточва се и се разстила по плоскостите на времето

Замесен от лепкави пръсти

И невинен

Хлябът на днешния ден

За да го погълнат пещите на глада

И да го повият горещ след лудите пламъци

В белите пелени на масата

Спомен за вкуса на топъл хляб

Един вкус на чиста любов

Отчупих си коматче от днес

И го запазих за утре

Агонията на белия лист

И колко пустота има в тоя бял лист

Очакващ да бъде изписан

Погубен

Разгърнат и безпомощен

Колко очакване има в тая пустош

Колко минути, часове и месеци

Колко безметежност и въздушност

Колко напрежение

Виждам го гърчи се

Разтваря се пред мене все тъй неподвижен

и опипва края на нишката на очакването

за да се превърне в послание

Обрив

Обринал ми се е гръбнака

По кожата отвън

И пътеката от сърбеж и болка

Не води към врата ми

Завива малко преди

И засилва към безкрая зад мен

Небето се обрива със звезди

И натежава

* * *

По гръбнака ми пълзят цивилизации

Усещам го тежък

Прегърбила съм ме

Уж млада

А на плещите ми свят

Малко ли е да износваш

Погледите по улицата

Страха на децата вечер

Празничните суети без време

Неспособността да се усмихваш

Безмълвието на хилядите

Тези тежат тонове

Тонове неизказани думи

И ми обриват гръбнака

Отвън

Уж млада

И го нося

Свят ли, не стига до врата ми

Двадесет и някой век

Машиналните скитания

В търсене на отворени книги

По тесните лавици на точните науки

Втъкани умело в личната му логика

Робот

По команда на себе си

Машина за четене и живеене

Скита машинално

И по няколко пъти дневно

В браздите на лавиците

Дишащи с празните си редове като бели дробове

Бели в снежните дворове

С ръждясали пружини

И механизми от конструктора на миналото

Робот

От новото време

Двадесет и някой век

В който не признава, че се е изгубил

И търси напрегнато в книгите

Отговорите на лутането си

Наднича под камъни и дърве

В белите двори на старите села

В къщи с претрупани лавици с книги

Наситени със знание за дома

И съвети как да го намериш

Ако си робот

Пролет

В стихията на ненавременната пролет

Се отрониха закъснелите изсъхнали листа

На отминали сезони

И въздишките се намериха под мостовете

След дълго скитане по неизговорени думи

И се сляха с водите

На световния океан

За да доплуват до по-гостоприемни земи

Обрекоха на пътуване пролетните ветрове

Всички връщания, спомняния и загуби на памета

До вчера не знаех що е утре

Но днес носи ухания

на разцъфнали дървета

Плодовити от очакването

на гладни очи

И въздишките

напомнят за всички мостове

Послание за нощ

Не убивай нощта

Запази я за себе си

Както правиш с хубавите спомени

Не я убивай

Ще те преследва

И винаги ще преследва деня

И кристалния залез

Когато слънцето се изплъзва от небето за да влезе в теб

Не я убивай

Огрей я със себе си

И се запази в хубавия й спомен

сън

старанието на дните

да я събудят

и да я направят щастлива

й стигат се чувства сита

и добре сресана

но й оставят

горчивия вкус на надеждата

за бягство от рамката на времето

и прогонвят мислите й

към сферите на несъзнанието

за да потъне в постелите на отвъд

и добре завита да заспи

и да спи

нощем

и по цял ден

да спи

и да сънува

че дните се стараят да я събудят

за да я направят щастлива

Адрес

Осъдени на безкрайни дневни скитания

И безсънни нощни бдения

Бездомниците

Живеят в сенките под прозореца

Където днес има новодомци

И две стъклени вази с мимози

Които се препичат на слънцето

И окъпват с ухание тежката миризма

На човешко

На бездомни животи

Със същия адрес