Déjà vu

Септември размотава кълбата си

и сочи към нищото,

септември е ежегодното déjà vu

този път насред отрупани с грозде лози.

Епичното чакане на гроздето да узрee,

завито в сънища,

които не различавам от действителността,

а навярно и се случват вместо нея.

Времето спряло.

Аз бера лятото, зрeeщо в зърната грозде,

докато не падне тежко и се разпилее в кошницата.

Голямото очакване,

времето спира в предстоене.

В миналото ли съм или в бъдещето,

когато самата аз предстоя?

Когато настоящето е само част

от септемврийското повтаряне

на край на лятото

начало на есента

и сезон на déjà vu -тата.

Говорене, говорене, говорене.

Движа се в стаи, които съм наричала дом,

гори, в които съм скитала,

пътеки, които краката ми до болка познават,

заключени между тия хълмове, залеза, реката,

заключени в повтарящото се,

блъскащи се в стените на септември

и невъзможността да преборим времето,

спряло.

Закъде да бягаме?

Закога?

Завинаги

да подхлъзнем и този момент

и това настояще,

да го изиграем по най-добрия начин,

защото единствената посока на всяко лутане и всяко завръщане

е отвъд границите на това отдавна започнало пътешествие,

а сменящите се и повтарящи картини

от държави,градове и домове са всичко друго,

но не и аз.